ЕДИН ДЕН ДО ПЕТРИЧ КАЛЕ

Реших да замина за Петрич Кале вечерта преди да тръгна. Исках да отида на ново място, красиво място, да се преоткрия и да намеря себе си отново. Знаех, че имам нужда да замина някъде на непознато място и за малко да оставя града си, местата си, ежедневието си.
Ето как започна всичко ....
влакът ми беше от 11:40, но така и не го хванах. Следващият беше от 13:50. Вече бях готова, нарамила раницата си, пълна с енергия, готова да стигна до целта си. Настаних се удобно в купето до прозореца, отворих любимата си  марка бира и разлистих страниците на книгата си. Всичко беше точно изчислено - знаех кога трябва да сляза. Станах 5 минути преди гарата си. На вратата чакаше един възрастен мъж и да съм сигурна, че няма да сляза на друга гара го попитах дали това е гара Разделна. Е, неочаквано се оказа, че гарата  била предишната и това е следващата. В началото не можах да повярвам, но явно всичко беше истина.

Слязох от влака и се огледах около себе си. Нямаше кой знае какво да се види. Зад мен едно старо село и навсякъде поля, гора, зелено и жълто, чисто небе и слънце, което свети в очите ти. Знаех накъде трябва да тръгна, за да се върна обратно и виждах в далечината хълма, скалата - моята цел. Реших, че времето е с мен и мога да стигна до там пеша. В началото вървях по поляната под железопътните релси, но след това се отклоних и тръгнах към хълма. Първото нещо, за което си помислих, когато слязох на гарата е, че се радвам за това, че имам още една бира в раницата си, защото със сигурност бях жадна, а около мен имаше само природа. Устремено вървях към целта си. 

Около мен се чуваха звънците на крави и кози, полъха на вятъра, който полюшваше тревата и ехото на моите стъпки. Вървях напред и не спирах да гледам в далечината. Твърдо решена, че ще мина напряко и ще стигна по-бързо и по-лесно, не знаех, че има река, която ще ми попречи да достигна целта си толкова лесно.

 Вървях сред бурени, които бяха по-високи от мен, чувах как под мен се пукат клони и през цялото време си мислех кога ще изкочи някоя змия или друго животно. За щастие нищо не ме притесни и през цялото време бях сама с мислите си. Наслаждавах се на всеки един момент, който ми предоставяше съдбата да се вгледам в малките неща. Събирах положителна енергия и бях щастлива със самотата си.

След като преминах през какви ли не перипетии се озовах на нова железопътна линия, която не знаех каква е и къде води. За щастие имаше човек и веднага се запътих към него, за да разбера къде съм и как да стигна до хълма. Човекът ми обясни, но той беше вторият, който ми казваше, че няма как да стигна до там, Пътят бил дълъг ( не, че вече не бях вървяла достатъчно - почти час и половина ), вече било късно, щяло да се стъмни, нямало да стигна на време. Предложи ми да разгледам селото и да тръгна обратно към гарата, за да се прибера във Варна. Категорично отказах, но му благодарих и слязох по стълбите, които водеха към селото.

Виждах целта си, която бе по-близо от преди и това не ми даваше мира. Не исках да се отказвам, а бях дошла, за да се кача. Тук споделям, че мястото, на което исках да отида е горе в ляво - един висок хълм с бяла скала на него. 

Разгледах, до колкото мога селото. Отбих се в близкото магазинче, взех си нещо за пиене и попитах магазинерката кой е пътя за хълма, Жената веднага ме упъти и потеглих с туптящо сърце. 

Стигнах до оказаното място, преминах през чешмичката и се запътих по осеяната пътека с есенни цветя и гора от клони, които сякаш оформяха пътека-мост, по който да вървя, за да стигна. Срещнах един възрастен човек и едно момче, които също ми казаха, че пътя е дълъг и, че няма да стигна на време и е по-добре да се връщам, но аз не ги чух, аз продължих да вървя нагоре! Не спирах да се усмихвам и да се доближавам до целта си. Всичко вътре в мен бушуваше и също като мен, бе нетърпеливо да стигне. Когато се изкачих не знаех още какво се случва, имах още път да извървя, за да стигна. Запъхтяна, но усмихната, аз не се спрях. 

Накрая се изкачих, стигнах до мястото и слънцето все още грееше на небето, лъчите му още светеха в очите ми, небето още беше светло и синьо. Озовах се някъде, където не знаех, че ще бъда. Не знаех какво ще намеря и какво ще видя. Но останах без думи. 

Бях на върха и пред очите ми се стовари гледка, която не си бях мислила, че ще видя и почувствам. Вятърът беше студен и силен, но аз не го усещах, не ми пречеше. Нищо не можеше да попречи на моментът затихнал в сърцето ми. Пулсът ми ставаше все по-забързан с приближаването ми. Видях гледка, която изпълни душата ми. Преродих се и оставих на цялата природа да ме залее с енергията си. 

Видях разцепената скала и приближих към нея. Стълбите, които се разкриха пред очите ми ме накара да застина на място за миг. 

Веднага  се втурнах надолу, за да видя до къде водят. Вятърът се блъскаше в лицето ми и преминаваше през тялото ми. Не се притесних и за момент. Гледката беше безумна. Останах без думи. Исках да стоя там с часове и просто да стоя и да се възхищавам на майката природа. На всичко това, което ни заобикаля и нямаме очи да видим, нито да усетим или да позволим да ни докосне. Нищо не може да се сравни със силата, която може да ти донесе един толкова малък миг, но да остане в безкрая. Прекланям се!

В края на стълбите имаше малка тераса, която ти разкриваше едно богатство. БЪЛГАРИЯ! 

Но нека не забравяме, че времето вече вървеше срещу мен. Върнах се обратно и се огледах около себе си за последно, преди да тръгна. Разперих ръце и позволих на всичко, което може да се влее в мен. Отворих очи и с всички сили започнах да викам. Изкарах всичко, което беше вътре в мен и го върнах на вселената. Всяка една негативна емоция, всяко едно колебание, всеки един страх - върнах ги по местата ми, разляха се около мен като есенна роса. 

Слънцето вече залязваше и с бързи крачки се запъти по обратния път. По пътеката си тананиках песни и подскачах, като малко дете. Започна да се стъмва, но това не ме притесни. Пътеката свърши и за втори път разбрах, че съм се загубила, защото това не беше мястото, от което бях тръгнала. Запазих самообладание и бързо открих верния път. Слязох в селото, отново влязох в същият магазин ( за мое щастие работеше ), купих си нещо за пиене и помолих жената да ми обясни как да стигна до гарата. Разбрах всичко, дори ми го нарисува и сигурна в себе си тръгнах по указанията. Навън вече беше тъмно и доста студено, но аз вярвах, че знам къде отивам. Пообиколих, вървях по пътя, по който ми бе казано, но стигнах до задънена улица. Нямаше никой навън, навсякъде беше тъмно и аз си светих с фенерчето от телефона ми, който почти нямаше батерия. Реших, че е време да потърся помощ от джипиеса ( моментът, в който технологиите помагат ). Но ... нямах локация, не знаех къде се намирам и интернет също не можеше да ми каже. Неможеше да ми покаже как да стигна до гарата. Най-близката локация ми показваше 10мин с кола. Казах си, че цял ден вървя и това няма да ме спре да стигна пеша до там, въпреки, че не знаех къде отивам. 

Това беше третият път, в който се загубих за един ден, но вече беше тъмно и аз се притесних. Вървях и не спирах да светя с телефона си. Вече ставаше късно. Покрай мен минаваха коли, а аз вървях където ми видях очите. Това беше моментът, в който започнах да се моля. Молих се на глас. Вървях и чувах зачестеното си дишане. Крачките ми започнаха да стават все по-бързи, а тялото ми започна да трепери. Никъде около мен нямаше светлина или жива душа. За щастие малко по-напред чух гласове и веднага се отправих натам. Срещнах двама възрастни, които бяха така учтиви да ми кажат, че съм в грешната посока и веднага ми помогнаха да намеря пътя. Единият тръгна с мен и ме закара до гарата. Там разбрах, че съм си изпуснала влака с по-малко от 3 минути и трябва да чакам два часа и половина до следващият. На гарата нямаше магазин, нямаше къде да се отиде. Седнах на една пейка и зачаках влака си. Искаше ми се времето да мине по-бързо или поне да не ми е толкова студено. Вече нямах батерия и бях на непознато място съвсем сама. Видях една отворена врата. В стаята имаше една пейка и лампата светеше. Влязох вътре и затворих вратата. Отворих книгата си и се зачетох. Едно малко коте прекъсна мислите ми и се излегна върху мен. Мъркаше и не спираше да се умилква в мен. 

Почетох още малко и неусетно съм заспала. Един човек ме събуди и ми каза, че влака ми идва. С нетърпение изчаках да се кача и да си намеря място във влака. Бях толкова щастлива. Нямах търпение да се върна. 

Не бих върнала нито една минута от преживяването, което получих през този ден. За нищо не съжалявам. Картините все още са пред очите ми. Енергията още ме залива. Чувствам се жива!

Идва момент в живота на човек, в който се пита къде съм, на къде вървя, кой съм, защо съм тук, какво съм постигнал. Това беше моят момент. Аз намерих отговорите, които търсих и знам, че не целта, а пътуването е важно. И ще се радвам ако всеки един от нас намери този малък момент в деня си, в който разбере смисъла на съществуването си, изправи се срещу него и продължи напред. 

.

Борислава Сюжетна 

ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ...

"Имало едно време" ......
Така се води, че започват всички приказки, но моята не започва така .... моята започва с 
"Искам след време" .... 
...... 
"Искам след време да мога да докосна светът така както докосвам и бърша сълзите си след като са паднали от очите ми и са се разлели по лицето ми, а после тайно остатъците от тях са се стопили до устните ми. Сега осъзнавам защо ми е било солено понякога, когато съм се усмихвала.
Да го обгърна ( света ) така, както съм прегръщала любимата си плюшена играчка до задушаване и съм заспивала с нея без да осъзнавам, колко много ми пречи на съня.
Да мога да го погледна ( света ) така както виждам всяка една книга в ръцете си - нежна и беззащитна, носеща единствено само любов и животът на някой друг, който е решил да го сподели с всеки, който иска да живее още няколко животи сред своя. Да чете и да си представя мечтите, които рисува с очите си, а не с ръцете си, защото ....... не може - трудно се създават картини, когато не можеш да намериш правилните изображения. 
Да мога да обичам ( света ) така както обичам небето, природата и всяко малко нещо, което дава любов и мога да го усетя с душата си! Дълбоко в сърцето ми да се забие, така както пирон пробива стената и се изкривява, нарочно, за да не може да се измъкне от нея, да не може да се изкара...там да остане ...завинаги, до като не се срути и на нейно място не се изгради нова стена, но той ще бъде там, дори и да е само част от него...той ще бъде там, закован. 
та ........... Имало едно време едно дете, което искало след време не само то, но и всеки покрай него да обича себе си и околните и това да се предаде от човек на човек и да обиколи цялата Земя. Все му се свивало сърцето, че това е нереално желание без почва, но така и не се отказало, така и не спряло да вярва, да иска, да мечтае, да гради и да действа! Виждало, че пръска цветове покрай себе си. 
След време видяло, колко много усмивки има по лицата на хората без да има видима причина и до като вървяло към пощата, за да вземе поредните сметки, които както винаги били с нереални суми, погледнало небето, за да потопи очите си в белите облаци образуващи различни форми. Отворило очи и тогава осъзнало, колко много е направило, колко много е променило света...след като е започнало от себе си."

........

"Нека започнем да бъдем дарители, не получатели. Нека започнем да бъдем оптимисти - не песимисти. Нека започнем да обичаме не само себе си. Нека спрем да бъдем егоисти!
Нека се обичаме, защото аз ....... искам да ви обичам .... " - така ми прошепна сърцето, което не знаеше дали може да се отпусне сред толкова много безпричинно стоманено отношение.

Нека завършим приказката с: 
"Искам след време всички да се обичаме без да приемаме нищо лично..."
Борислава Сюжетна a.k.a. Борислава Панчева

Малко да поговорим за нещата от живота.
Какви ли мисли мога да имам в 1:50 сутринта?
Отново безсънието ми пречи на тялото ми да се стовари върху, така или иначе никак неподходящото легло за него. За живота ... ясно е, че ще се пише за него ( или поне за мен е ясно ). Планове. Цели. Мечти. Желания. Пориви. Всеки ги има и може би и всеки ги следва, но се чудя .... колко биват следвани.
Всеки ден се събуждаме и заспиваме. Еднообразието завладява ежедневието ни и често ни пречи да градим и да се изграждаме. Мисълта ми е .... дали плановете са така важни за нас. Аз всеки ден си правя планове и създавам мислен път в главата си, по който ще минавам през деня си, но често не се осъществява. И въпреки всичко в края на деня аз пак съм удовлетворена. Дали идеята всъщност не е да усетим изненадите, които са вплетени в дните ни?
...
Само, че .... не всеки има очите да ги види, както и силите да си усети.
Времето винаги е крачка пред нас. Само, че миговете са в нашите ръце! Можем единствено да отворим сърцата си и всеки ден да се вглеждаме в малките неща, за да можем да усетим света така както е предназначен да го усещаме, така както е предназначен да го виждаме.

Часът е 1:56 и може би е крайно време да се опитам да поспа малко, че утре пак съм на работа. Не знам какво ще стане утре, но знам със сигурност, че ще търся именно тези малки съдбоносни моменти, в които ще мога да почувствам сърцето си. Защото .... ако им се отдадеш и ги последваш ще усетиш истински живота в себе си. Казвам го така сигурно, защото познавам човек, който благодарение на тези съвсем случайни жестове, които се спускат всеки ден в дните ни,  в момента е част от моят живот и съм истински жива.

2:00 часа. Натискам "публикуване", спирам музиката, изгасям лампата и затварям очите си.
Не се страхувайте да усетите живота в себе си - знаците ... следвайте знаците.

Извън кутията

Мозъкът ми спря да запечатва всеки цвят, звук и картина, които бяха пред него и чуваше. Спря да комуникира със светът около мен. Остана замръзнал сред толкова много движение. 
Видях го как изкача от отвореният ми капак - така наречената ми глава, застана до мен и продължи така тихо, без звук, да стои, но този път бе втренчен в мен. Набръчканите му очи и милионите мънички гънки бяха пред лицето ми и ми се струваше, че ги виждам като с микроскоп. Сякаш изучавах собственият си мозък, но без да го искам. Присвих очи и се опитах да различа лицето си в отражението срещу ми. Стори ми се, че вече си привиждам всичко това и замахнах с ръка, за да премахна въображението породено, явно, от светът в главата ми. Не се махна, не изчезна, но и нямах възможност да го докосна. Ръката ми преминаваше през това, което виждаха зениците ми, но то не се смесваше с въздуха, който беше около него и мен. Мислите ми ги нямаше и не можех да измисля нищо, което да сторя, за да проумея това, което се случваше. 
Изгубена сред светлината се заогледах да потърся изход от ситуацията, в която сама бях попаднала - без дори да го искам. Мозъкът ми продължаваше да стои пред мен и да ме гледа така втренчено, както аз самата не се бях гледала в огледалото. Гледаше ме и все повече ме изсмукваше, като микрофибърна гъба, която попива течността замърсила дадено място. Исках да избягам, да се махна, да се скрия, да изчезна. Краката ми не помръдваха. Нямаше как да подам заповед към тях да потеглят, в която и да е посока. Чувствах, че съм попаднала в капак. В собственият си капан. Бях в затвор, а нямаше стени в него. Всичко около мен бе тъй изрисувано - зелена трева, природа, синьо небе, една пъстра дъга, която се простираше на него, хиляди усмивки, които летяха около мен и ми се усмихваха. Оглеждайки се и виждайки всичко, което носеше живот и любов, за да зарежда всеки един ден, задействах самостоятелно устните ми да се изкривят на горе, за да оформят усмивка. МОЯТА усмивка!
Започнах да събуждам всичко носещо живот в мен и врящо от любов и се изправих пред мен самата - излязох от собствената си кутия! Измъкнах се от светът създаден вътре в нея. 
Сега живея.
Сега дишам.

ЗА НОВОТО МИ НАЧАЛО

От скоро отново усещам вдъхновението, което бях загубила в себе си. Отново имам муза да пиша и да творя, да създавам и да градя. Щастлива съм, че отново успях да се извися така над себе си и да мога да докосна сърцето и душата си.
В този малък мой блог ще публикувам за нещата от живота през моите очи. Ще пиша проза и поезия. Ще се постарая да вдигна на крак всеки, който иска и търси вдъхновение и кураж!
До като си пия от бирата и слушам музика се замислям за света и хората в него. Има толкова много омраза и злоба в толкова много хора, които са забравили какво е да обичаш и да докосваш човека до себе си, да го гледаш с чисти очи и да искаш да помогнеш .. без да търсиш нещо в замяна. Кога станахме толкова големи егоисти и започнахме да търсим само изгодата за себе си. И кога забравихме, че сами няма да се чувстваме щастливи и с пари не можем да купим нещата, които ще накарат сърцето ни да тупти и очите ни да блестят от щастие. Да, парите могат да купят много материални неща, от които битово имаме нужда, но те не могат да ни купят малките моменти, които след време ще станат големи за нас и ще ги търсим и ще искаме да ги създаваме.
Да, парите могат да ни купят нов по-голям телевизор или  най-новият модел GSM, но в замяна продаваме свободното си време робувайки на телевизията и технологията без да обръщаме внимание на хората около нас. Толкова голямо зомбиране не съм виждала. Когато бях на 9-10 години не си и помислях за телефон ..... излизах и играх навън с приятелите си, които не ме търсеха дори и по домашният телефон - ние се намирахме навън, защото имахме нашите места, където създавахме спомени. Признавам си, че вече живеем в този технологичен век, където няма как да не сме зависими от всичко, което с всеки ден се променя и създава още повече, но с всеки ден имам чувството и го виждам с очите си, че хората не само робуват на технологията, но и те самите се превръщат в роботи.
....
И тук се сещам за едно мое стихотворение, което точно се вписва в цялата история :

ЗОМБИ

Вкаменени пръсти с пожълтели крайници.

Замръзнал поглед без мисъл.

Бездушевно тяло със заспало сърце.

Отломки от спомени, но прашни.

Залязъл живот, отметнат случайно.

Дупки навсякъде в тялото - 

безпогрешно направени.

Еднообразен израз сред болката.

И хиляди такива тела се движат заспало,

и хиляди лъжливи лица със смъртта.

А усмивката нагло стои по средата

и бавно умират зомбита в мрака.

Борислава Сюжетна
( Борислава Панчева ) 

Нов ден. Скучен ден. Скучно ми е. Вътре е скучно. Навън е скучно. Времето е скучно. Хората са скучни. Светът е скучен. Всичко ли е скучно? Какво ми става, та аз не съм скучна! Нека погледна нещата по-обширно... Всъщност времето е далеч по-приятно - тъкмо за разходка. Има толкова много красиви места, на които човек може да се разхожда и да се наслаждава на уникалното, приятно усещане на природата. Да докоснеш всичко абстрактно и да го усетиш душевно. Смятам, че мога да се разходя.
Какво по-хубаво от една градина. Разхождам се в парка. Навсякъде е тихо, спокойно. Хората все още не са усетили топлината на времето. Не са усетили, че могат да усетят живота, който тъкмо се разгръща.
Тревата ме вика. Виждам я зелена, вековно зелена. Посреща ме и аз я посрещам с усмивка до небето. Засилвам се към нея така сякаш искам да скоча, да падна в нея така сякаш е един огромен пухкав бял облак, който ме погълва цялата. Вече съм по гръб и усещам цялата току-що узряла трева по гърба си, ръцете, краката, навсякъде я усещам. А тя ме прегръща с цялата си безпомощност, а небето ме гледа отгоре и ми се смее.
Сега е моментът, в който мога да усетя всяка една дума от книгата, която е до ръката ми. Чувствам се, до като лежа в тревата, толкова всесилна, могъща, изпълнена с енергия. Цялата природа ми дава тази енергия. Целият живот в нея се влива в мен. Защо хората не го усещат? Къде са хората. Не, не съм скучна и времето не е скучно. Животът не е скучен. Хората, ние хората сме станали скучни. Забравили да усещаме, да се вглеждаме в малките неща, да ги усещаме, да ги разбираме, да ги искаме, да ги правим, да ги даваме, да се раздаваме. Забравили сме. Забравили сме не само да го правим - забравили сме и себе си. Забравили сме ние самите да искаме да живеем, да се чувстваме ... да се чувстваме истински.
Дори и когато се издигна и поляната е вече зад гърба ми, книгата- в раницата, усещам всичко, което изпитах до този момент. Не мога да спра да мечтая, и да искам - не мога. Сега е моментът, в който живея, всеки един ден. Сега трябва! Сега трябва да бъдем и пребъдем. Не утре. Не вчера. Днес! Моментът е днес, истината е в днешният ден, в целите, в мечтите, в желанията. Във всичко, което искаме да бъдем.

И отварям очи. Аз съм пред прозореца, осъзнавайки, че всичко това, което видях и почувствах е било в мислите ми. Отпивам от чашата чай, стояща до мен, осъзнавам, че няма невъзможни неща, че реалното всъщност е заблуда, а може би заблудата всъщност е реалност и разбирам, колко малък е света. Разбирам, колко много можем, и колко много можем да постигнем с малко стига да променим себе си.

Сложих си днес една много елегантна моя риза, която от много време не бях обличала и се чувствам страхотно. Не знам защо, но ме зареди с огромна положителна енергия. Изключително спокойно ми е настроението. Оглеждам се около себе си и виждам как цветове започват да се сливат пред очите ми, а слънчевите лъчи предизвикаха свиването на зениците ми. Поредната отпита глътка бира, разбира се "Загорка" ( тук не е нужно да се прави онази кратка и възмутителна пауза относно различните вкусове на хората ), се изля в гърлото ми докато осъзнавах, че почти привършвам поредната чаша. Грях ми е, знам си го, ама много я обичам тая бира. Всъщност обичам много бирата. Едно питие, ако мога така да я назова, без което да си призная май не мога. Така ми се услажда на душичката. Стига толкова за това! Пак се замечтах.
Да се върна на ризата, че за нея тръгнах да пиша. Нищо абстрактно. Никак душевно. Някак без чувства. Ама пък си ме накара да си се почувствам сякаш по-добре. Може пък и да греша и мозъкът ми пак да е превключил на собствена честота, която трудно успявам да уловя и прекъсна навреме. Не ме боли, когато съм в тези моменти, както виждате никак зле не ми е настроението, ама пък не ми се иска само с тая честота да се движа. Кога забравих, че и без това невинно, безценно, случайно превключване душата ми може да се чувства добре. Реших да взема инициативата в свои ръце и сама да взема решение радио ли да ми се върти в главата или едно кълбо от искрящи енергийни честоти. Второто ми звучи по-вълнуващо, пък и да си призная и по-живо, а на мене ми се живее.
Ще ставам, че си погледнах чашата и ми се струва прежадняла от известно време, а на мен устата ми е пресъхнал кладенец. Бягам да се наслаждавам на момента си аз. Съветвам ви и вие да се насладите на вашия.