Мозъкът
ми спря да запечатва всеки цвят, звук и картина, които бяха пред него и чуваше.
Спря да комуникира със светът около мен. Остана замръзнал сред толкова много
движение.
Видях го как изкача от отвореният ми капак - така наречената ми глава, застана до мен и продължи така тихо, без звук, да стои, но този път бе втренчен в мен. Набръчканите му очи и милионите мънички гънки бяха пред лицето ми и ми се струваше, че ги виждам като с микроскоп. Сякаш изучавах собственият си мозък, но без да го искам. Присвих очи и се опитах да различа лицето си в отражението срещу ми. Стори ми се, че вече си привиждам всичко това и замахнах с ръка, за да премахна въображението породено, явно, от светът в главата ми. Не се махна, не изчезна, но и нямах възможност да го докосна. Ръката ми преминаваше през това, което виждаха зениците ми, но то не се смесваше с въздуха, който беше около него и мен. Мислите ми ги нямаше и не можех да измисля нищо, което да сторя, за да проумея това, което се случваше.
Изгубена сред светлината се заогледах да потърся изход от ситуацията, в която сама бях попаднала - без дори да го искам. Мозъкът ми продължаваше да стои пред мен и да ме гледа така втренчено, както аз самата не се бях гледала в огледалото. Гледаше ме и все повече ме изсмукваше, като микрофибърна гъба, която попива течността замърсила дадено място. Исках да избягам, да се махна, да се скрия, да изчезна. Краката ми не помръдваха. Нямаше как да подам заповед към тях да потеглят, в която и да е посока. Чувствах, че съм попаднала в капак. В собственият си капан. Бях в затвор, а нямаше стени в него. Всичко около мен бе тъй изрисувано - зелена трева, природа, синьо небе, една пъстра дъга, която се простираше на него, хиляди усмивки, които летяха около мен и ми се усмихваха. Оглеждайки се и виждайки всичко, което носеше живот и любов, за да зарежда всеки един ден, задействах самостоятелно устните ми да се изкривят на горе, за да оформят усмивка. МОЯТА усмивка!
Започнах да събуждам всичко носещо живот в мен и врящо от любов и се изправих пред мен самата - излязох от собствената си кутия! Измъкнах се от светът създаден вътре в нея.
Сега живея.
Сега дишам.
Видях го как изкача от отвореният ми капак - така наречената ми глава, застана до мен и продължи така тихо, без звук, да стои, но този път бе втренчен в мен. Набръчканите му очи и милионите мънички гънки бяха пред лицето ми и ми се струваше, че ги виждам като с микроскоп. Сякаш изучавах собственият си мозък, но без да го искам. Присвих очи и се опитах да различа лицето си в отражението срещу ми. Стори ми се, че вече си привиждам всичко това и замахнах с ръка, за да премахна въображението породено, явно, от светът в главата ми. Не се махна, не изчезна, но и нямах възможност да го докосна. Ръката ми преминаваше през това, което виждаха зениците ми, но то не се смесваше с въздуха, който беше около него и мен. Мислите ми ги нямаше и не можех да измисля нищо, което да сторя, за да проумея това, което се случваше.
Изгубена сред светлината се заогледах да потърся изход от ситуацията, в която сама бях попаднала - без дори да го искам. Мозъкът ми продължаваше да стои пред мен и да ме гледа така втренчено, както аз самата не се бях гледала в огледалото. Гледаше ме и все повече ме изсмукваше, като микрофибърна гъба, която попива течността замърсила дадено място. Исках да избягам, да се махна, да се скрия, да изчезна. Краката ми не помръдваха. Нямаше как да подам заповед към тях да потеглят, в която и да е посока. Чувствах, че съм попаднала в капак. В собственият си капан. Бях в затвор, а нямаше стени в него. Всичко около мен бе тъй изрисувано - зелена трева, природа, синьо небе, една пъстра дъга, която се простираше на него, хиляди усмивки, които летяха около мен и ми се усмихваха. Оглеждайки се и виждайки всичко, което носеше живот и любов, за да зарежда всеки един ден, задействах самостоятелно устните ми да се изкривят на горе, за да оформят усмивка. МОЯТА усмивка!
Започнах да събуждам всичко носещо живот в мен и врящо от любов и се изправих пред мен самата - излязох от собствената си кутия! Измъкнах се от светът създаден вътре в нея.
Сега живея.
Сега дишам.
Няма коментари:
Публикуване на коментар