Нов ден. Скучен ден. Скучно ми е. Вътре е скучно. Навън е скучно. Времето е скучно. Хората са скучни. Светът е скучен. Всичко ли е скучно? Какво ми става, та аз не съм скучна! Нека погледна нещата по-обширно... Всъщност времето е далеч по-приятно - тъкмо за разходка. Има толкова много красиви места, на които човек може да се разхожда и да се наслаждава на уникалното, приятно усещане на природата. Да докоснеш всичко абстрактно и да го усетиш душевно. Смятам, че мога да се разходя.
Какво по-хубаво от една градина. Разхождам се в парка. Навсякъде е тихо, спокойно. Хората все още не са усетили топлината на времето. Не са усетили, че могат да усетят живота, който тъкмо се разгръща.
Тревата ме вика. Виждам я зелена, вековно зелена. Посреща ме и аз я посрещам с усмивка до небето. Засилвам се към нея така сякаш искам да скоча, да падна в нея така сякаш е един огромен пухкав бял облак, който ме погълва цялата. Вече съм по гръб и усещам цялата току-що узряла трева по гърба си, ръцете, краката, навсякъде я усещам. А тя ме прегръща с цялата си безпомощност, а небето ме гледа отгоре и ми се смее.
Сега е моментът, в който мога да усетя всяка една дума от книгата, която е до ръката ми. Чувствам се, до като лежа в тревата, толкова всесилна, могъща, изпълнена с енергия. Цялата природа ми дава тази енергия. Целият живот в нея се влива в мен. Защо хората не го усещат? Къде са хората. Не, не съм скучна и времето не е скучно. Животът не е скучен. Хората, ние хората сме станали скучни. Забравили да усещаме, да се вглеждаме в малките неща, да ги усещаме, да ги разбираме, да ги искаме, да ги правим, да ги даваме, да се раздаваме. Забравили сме. Забравили сме не само да го правим - забравили сме и себе си. Забравили сме ние самите да искаме да живеем, да се чувстваме ... да се чувстваме истински.
Дори и когато се издигна и поляната е вече зад гърба ми, книгата- в раницата, усещам всичко, което изпитах до този момент. Не мога да спра да мечтая, и да искам - не мога. Сега е моментът, в който живея, всеки един ден. Сега трябва! Сега трябва да бъдем и пребъдем. Не утре. Не вчера. Днес! Моментът е днес, истината е в днешният ден, в целите, в мечтите, в желанията. Във всичко, което искаме да бъдем.

И отварям очи. Аз съм пред прозореца, осъзнавайки, че всичко това, което видях и почувствах е било в мислите ми. Отпивам от чашата чай, стояща до мен, осъзнавам, че няма невъзможни неща, че реалното всъщност е заблуда, а може би заблудата всъщност е реалност и разбирам, колко малък е света. Разбирам, колко много можем, и колко много можем да постигнем с малко стига да променим себе си.