"Имало едно време" ......
Така се води, че започват всички приказки, но моята не започва така .... моята започва с
"Искам след време" ....
......
"Искам след време да мога да докосна светът така както докосвам и бърша сълзите си след като са паднали от очите ми и са се разлели по лицето ми, а после тайно остатъците от тях са се стопили до устните ми. Сега осъзнавам защо ми е било солено понякога, когато съм се усмихвала.
Да го обгърна ( света ) така, както съм прегръщала любимата си плюшена играчка до задушаване и съм заспивала с нея без да осъзнавам, колко много ми пречи на съня.
Да мога да го погледна ( света ) така както виждам всяка една книга в ръцете си - нежна и беззащитна, носеща единствено само любов и животът на някой друг, който е решил да го сподели с всеки, който иска да живее още няколко животи сред своя. Да чете и да си представя мечтите, които рисува с очите си, а не с ръцете си, защото ....... не може - трудно се създават картини, когато не можеш да намериш правилните изображения.
Да мога да обичам ( света ) така както обичам небето, природата и всяко малко нещо, което дава любов и мога да го усетя с душата си! Дълбоко в сърцето ми да се забие, така както пирон пробива стената и се изкривява, нарочно, за да не може да се измъкне от нея, да не може да се изкара...там да остане ...завинаги, до като не се срути и на нейно място не се изгради нова стена, но той ще бъде там, дори и да е само част от него...той ще бъде там, закован.
та ........... Имало едно време едно дете, което искало след време не само то, но и всеки покрай него да обича себе си и околните и това да се предаде от човек на човек и да обиколи цялата Земя. Все му се свивало сърцето, че това е нереално желание без почва, но така и не се отказало, така и не спряло да вярва, да иска, да мечтае, да гради и да действа! Виждало, че пръска цветове покрай себе си.
След време видяло, колко много усмивки има по лицата на хората без да има видима причина и до като вървяло към пощата, за да вземе поредните сметки, които както винаги били с нереални суми, погледнало небето, за да потопи очите си в белите облаци образуващи различни форми. Отворило очи и тогава осъзнало, колко много е направило, колко много е променило света...след като е започнало от себе си."
........
"Нека започнем да бъдем дарители, не получатели. Нека започнем да бъдем оптимисти - не песимисти. Нека започнем да обичаме не само себе си. Нека спрем да бъдем егоисти!
Нека се обичаме, защото аз ....... искам да ви обичам .... " - така ми прошепна сърцето, което не знаеше дали може да се отпусне сред толкова много безпричинно стоманено отношение.
Нека завършим приказката с:
"Искам след време всички да се обичаме без да приемаме нищо лично..."
Борислава Сюжетна a.k.a. Борислава Панчева
четвъртък, 19 февруари 2015 г.
събота, 7 февруари 2015 г.
Малко да поговорим за нещата от живота.
Какви ли мисли мога да имам в 1:50 сутринта?
Отново безсънието ми пречи на тялото ми да се стовари върху, така или иначе никак неподходящото легло за него. За живота ... ясно е, че ще се пише за него ( или поне за мен е ясно ). Планове. Цели. Мечти. Желания. Пориви. Всеки ги има и може би и всеки ги следва, но се чудя .... колко биват следвани.
Всеки ден се събуждаме и заспиваме. Еднообразието завладява ежедневието ни и често ни пречи да градим и да се изграждаме. Мисълта ми е .... дали плановете са така важни за нас. Аз всеки ден си правя планове и създавам мислен път в главата си, по който ще минавам през деня си, но често не се осъществява. И въпреки всичко в края на деня аз пак съм удовлетворена. Дали идеята всъщност не е да усетим изненадите, които са вплетени в дните ни?
...
Само, че .... не всеки има очите да ги види, както и силите да си усети.
Времето винаги е крачка пред нас. Само, че миговете са в нашите ръце! Можем единствено да отворим сърцата си и всеки ден да се вглеждаме в малките неща, за да можем да усетим света така както е предназначен да го усещаме, така както е предназначен да го виждаме.
Часът е 1:56 и може би е крайно време да се опитам да поспа малко, че утре пак съм на работа. Не знам какво ще стане утре, но знам със сигурност, че ще търся именно тези малки съдбоносни моменти, в които ще мога да почувствам сърцето си. Защото .... ако им се отдадеш и ги последваш ще усетиш истински живота в себе си. Казвам го така сигурно, защото познавам човек, който благодарение на тези съвсем случайни жестове, които се спускат всеки ден в дните ни, в момента е част от моят живот и съм истински жива.
2:00 часа. Натискам "публикуване", спирам музиката, изгасям лампата и затварям очите си.
Не се страхувайте да усетите живота в себе си - знаците ... следвайте знаците.
Какви ли мисли мога да имам в 1:50 сутринта?
Отново безсънието ми пречи на тялото ми да се стовари върху, така или иначе никак неподходящото легло за него. За живота ... ясно е, че ще се пише за него ( или поне за мен е ясно ). Планове. Цели. Мечти. Желания. Пориви. Всеки ги има и може би и всеки ги следва, но се чудя .... колко биват следвани.
Всеки ден се събуждаме и заспиваме. Еднообразието завладява ежедневието ни и често ни пречи да градим и да се изграждаме. Мисълта ми е .... дали плановете са така важни за нас. Аз всеки ден си правя планове и създавам мислен път в главата си, по който ще минавам през деня си, но често не се осъществява. И въпреки всичко в края на деня аз пак съм удовлетворена. Дали идеята всъщност не е да усетим изненадите, които са вплетени в дните ни?
...
Само, че .... не всеки има очите да ги види, както и силите да си усети.
Времето винаги е крачка пред нас. Само, че миговете са в нашите ръце! Можем единствено да отворим сърцата си и всеки ден да се вглеждаме в малките неща, за да можем да усетим света така както е предназначен да го усещаме, така както е предназначен да го виждаме.
Часът е 1:56 и може би е крайно време да се опитам да поспа малко, че утре пак съм на работа. Не знам какво ще стане утре, но знам със сигурност, че ще търся именно тези малки съдбоносни моменти, в които ще мога да почувствам сърцето си. Защото .... ако им се отдадеш и ги последваш ще усетиш истински живота в себе си. Казвам го така сигурно, защото познавам човек, който благодарение на тези съвсем случайни жестове, които се спускат всеки ден в дните ни, в момента е част от моят живот и съм истински жива.
2:00 часа. Натискам "публикуване", спирам музиката, изгасям лампата и затварям очите си.
Не се страхувайте да усетите живота в себе си - знаците ... следвайте знаците.
Извън кутията
Мозъкът
ми спря да запечатва всеки цвят, звук и картина, които бяха пред него и чуваше.
Спря да комуникира със светът около мен. Остана замръзнал сред толкова много
движение.
Видях го как изкача от отвореният ми капак - така наречената ми глава, застана до мен и продължи така тихо, без звук, да стои, но този път бе втренчен в мен. Набръчканите му очи и милионите мънички гънки бяха пред лицето ми и ми се струваше, че ги виждам като с микроскоп. Сякаш изучавах собственият си мозък, но без да го искам. Присвих очи и се опитах да различа лицето си в отражението срещу ми. Стори ми се, че вече си привиждам всичко това и замахнах с ръка, за да премахна въображението породено, явно, от светът в главата ми. Не се махна, не изчезна, но и нямах възможност да го докосна. Ръката ми преминаваше през това, което виждаха зениците ми, но то не се смесваше с въздуха, който беше около него и мен. Мислите ми ги нямаше и не можех да измисля нищо, което да сторя, за да проумея това, което се случваше.
Изгубена сред светлината се заогледах да потърся изход от ситуацията, в която сама бях попаднала - без дори да го искам. Мозъкът ми продължаваше да стои пред мен и да ме гледа така втренчено, както аз самата не се бях гледала в огледалото. Гледаше ме и все повече ме изсмукваше, като микрофибърна гъба, която попива течността замърсила дадено място. Исках да избягам, да се махна, да се скрия, да изчезна. Краката ми не помръдваха. Нямаше как да подам заповед към тях да потеглят, в която и да е посока. Чувствах, че съм попаднала в капак. В собственият си капан. Бях в затвор, а нямаше стени в него. Всичко около мен бе тъй изрисувано - зелена трева, природа, синьо небе, една пъстра дъга, която се простираше на него, хиляди усмивки, които летяха около мен и ми се усмихваха. Оглеждайки се и виждайки всичко, което носеше живот и любов, за да зарежда всеки един ден, задействах самостоятелно устните ми да се изкривят на горе, за да оформят усмивка. МОЯТА усмивка!
Започнах да събуждам всичко носещо живот в мен и врящо от любов и се изправих пред мен самата - излязох от собствената си кутия! Измъкнах се от светът създаден вътре в нея.
Сега живея.
Сега дишам.
Видях го как изкача от отвореният ми капак - така наречената ми глава, застана до мен и продължи така тихо, без звук, да стои, но този път бе втренчен в мен. Набръчканите му очи и милионите мънички гънки бяха пред лицето ми и ми се струваше, че ги виждам като с микроскоп. Сякаш изучавах собственият си мозък, но без да го искам. Присвих очи и се опитах да различа лицето си в отражението срещу ми. Стори ми се, че вече си привиждам всичко това и замахнах с ръка, за да премахна въображението породено, явно, от светът в главата ми. Не се махна, не изчезна, но и нямах възможност да го докосна. Ръката ми преминаваше през това, което виждаха зениците ми, но то не се смесваше с въздуха, който беше около него и мен. Мислите ми ги нямаше и не можех да измисля нищо, което да сторя, за да проумея това, което се случваше.
Изгубена сред светлината се заогледах да потърся изход от ситуацията, в която сама бях попаднала - без дори да го искам. Мозъкът ми продължаваше да стои пред мен и да ме гледа така втренчено, както аз самата не се бях гледала в огледалото. Гледаше ме и все повече ме изсмукваше, като микрофибърна гъба, която попива течността замърсила дадено място. Исках да избягам, да се махна, да се скрия, да изчезна. Краката ми не помръдваха. Нямаше как да подам заповед към тях да потеглят, в която и да е посока. Чувствах, че съм попаднала в капак. В собственият си капан. Бях в затвор, а нямаше стени в него. Всичко около мен бе тъй изрисувано - зелена трева, природа, синьо небе, една пъстра дъга, която се простираше на него, хиляди усмивки, които летяха около мен и ми се усмихваха. Оглеждайки се и виждайки всичко, което носеше живот и любов, за да зарежда всеки един ден, задействах самостоятелно устните ми да се изкривят на горе, за да оформят усмивка. МОЯТА усмивка!
Започнах да събуждам всичко носещо живот в мен и врящо от любов и се изправих пред мен самата - излязох от собствената си кутия! Измъкнах се от светът създаден вътре в нея.
Сега живея.
Сега дишам.
ЗА НОВОТО МИ НАЧАЛО
От скоро отново усещам вдъхновението, което бях загубила в себе си. Отново имам муза да пиша и да творя, да създавам и да градя. Щастлива съм, че отново успях да се извися така над себе си и да мога да докосна сърцето и душата си.
В този малък мой блог ще публикувам за нещата от живота през моите очи. Ще пиша проза и поезия. Ще се постарая да вдигна на крак всеки, който иска и търси вдъхновение и кураж!
До като си пия от бирата и слушам музика се замислям за света и хората в него. Има толкова много омраза и злоба в толкова много хора, които са забравили какво е да обичаш и да докосваш човека до себе си, да го гледаш с чисти очи и да искаш да помогнеш .. без да търсиш нещо в замяна. Кога станахме толкова големи егоисти и започнахме да търсим само изгодата за себе си. И кога забравихме, че сами няма да се чувстваме щастливи и с пари не можем да купим нещата, които ще накарат сърцето ни да тупти и очите ни да блестят от щастие. Да, парите могат да купят много материални неща, от които битово имаме нужда, но те не могат да ни купят малките моменти, които след време ще станат големи за нас и ще ги търсим и ще искаме да ги създаваме.
Да, парите могат да ни купят нов по-голям телевизор или най-новият модел GSM, но в замяна продаваме свободното си време робувайки на телевизията и технологията без да обръщаме внимание на хората около нас. Толкова голямо зомбиране не съм виждала. Когато бях на 9-10 години не си и помислях за телефон ..... излизах и играх навън с приятелите си, които не ме търсеха дори и по домашният телефон - ние се намирахме навън, защото имахме нашите места, където създавахме спомени. Признавам си, че вече живеем в този технологичен век, където няма как да не сме зависими от всичко, което с всеки ден се променя и създава още повече, но с всеки ден имам чувството и го виждам с очите си, че хората не само робуват на технологията, но и те самите се превръщат в роботи.
....
И тук се сещам за едно мое стихотворение, което точно се вписва в цялата история :
В този малък мой блог ще публикувам за нещата от живота през моите очи. Ще пиша проза и поезия. Ще се постарая да вдигна на крак всеки, който иска и търси вдъхновение и кураж!
До като си пия от бирата и слушам музика се замислям за света и хората в него. Има толкова много омраза и злоба в толкова много хора, които са забравили какво е да обичаш и да докосваш човека до себе си, да го гледаш с чисти очи и да искаш да помогнеш .. без да търсиш нещо в замяна. Кога станахме толкова големи егоисти и започнахме да търсим само изгодата за себе си. И кога забравихме, че сами няма да се чувстваме щастливи и с пари не можем да купим нещата, които ще накарат сърцето ни да тупти и очите ни да блестят от щастие. Да, парите могат да купят много материални неща, от които битово имаме нужда, но те не могат да ни купят малките моменти, които след време ще станат големи за нас и ще ги търсим и ще искаме да ги създаваме.
Да, парите могат да ни купят нов по-голям телевизор или най-новият модел GSM, но в замяна продаваме свободното си време робувайки на телевизията и технологията без да обръщаме внимание на хората около нас. Толкова голямо зомбиране не съм виждала. Когато бях на 9-10 години не си и помислях за телефон ..... излизах и играх навън с приятелите си, които не ме търсеха дори и по домашният телефон - ние се намирахме навън, защото имахме нашите места, където създавахме спомени. Признавам си, че вече живеем в този технологичен век, където няма как да не сме зависими от всичко, което с всеки ден се променя и създава още повече, но с всеки ден имам чувството и го виждам с очите си, че хората не само робуват на технологията, но и те самите се превръщат в роботи.
....
И тук се сещам за едно мое стихотворение, което точно се вписва в цялата история :
ЗОМБИ
Вкаменени пръсти с пожълтели крайници.
Замръзнал поглед без мисъл.
Бездушевно тяло със заспало сърце.
Отломки от спомени, но прашни.
Залязъл живот, отметнат случайно.
Дупки навсякъде в тялото -
безпогрешно направени.
Еднообразен израз сред болката.
И хиляди такива тела се движат заспало,
и хиляди лъжливи лица със смъртта.
А усмивката нагло стои по средата
и бавно умират зомбита в мрака.
Борислава Сюжетна
( Борислава Панчева )
( Борислава Панчева )
Абонамент за:
Публикации (Atom)