Ето как започна всичко ....
влакът ми беше от 11:40, но така и не го хванах. Следващият беше от 13:50. Вече бях готова, нарамила раницата си, пълна с енергия, готова да стигна до целта си. Настаних се удобно в купето до прозореца, отворих любимата си марка бира и разлистих страниците на книгата си. Всичко беше точно изчислено - знаех кога трябва да сляза. Станах 5 минути преди гарата си. На вратата чакаше един възрастен мъж и да съм сигурна, че няма да сляза на друга гара го попитах дали това е гара Разделна. Е, неочаквано се оказа, че гарата била предишната и това е следващата. В началото не можах да повярвам, но явно всичко беше истина.
Слязох от влака и се огледах около себе си. Нямаше кой знае какво да се види. Зад мен едно старо село и навсякъде поля, гора, зелено и жълто, чисто небе и слънце, което свети в очите ти. Знаех накъде трябва да тръгна, за да се върна обратно и виждах в далечината хълма, скалата - моята цел. Реших, че времето е с мен и мога да стигна до там пеша. В началото вървях по поляната под железопътните релси, но след това се отклоних и тръгнах към хълма. Първото нещо, за което си помислих, когато слязох на гарата е, че се радвам за това, че имам още една бира в раницата си, защото със сигурност бях жадна, а около мен имаше само природа. Устремено вървях към целта си.
Около мен се чуваха звънците на крави и кози, полъха на вятъра, който полюшваше тревата и ехото на моите стъпки. Вървях напред и не спирах да гледам в далечината. Твърдо решена, че ще мина напряко и ще стигна по-бързо и по-лесно, не знаех, че има река, която ще ми попречи да достигна целта си толкова лесно.
Вървях сред бурени, които бяха по-високи от мен, чувах как под мен се пукат клони и през цялото време си мислех кога ще изкочи някоя змия или друго животно. За щастие нищо не ме притесни и през цялото време бях сама с мислите си. Наслаждавах се на всеки един момент, който ми предоставяше съдбата да се вгледам в малките неща. Събирах положителна енергия и бях щастлива със самотата си.
След като преминах през какви ли не перипетии се озовах на нова железопътна линия, която не знаех каква е и къде води. За щастие имаше човек и веднага се запътих към него, за да разбера къде съм и как да стигна до хълма. Човекът ми обясни, но той беше вторият, който ми казваше, че няма как да стигна до там, Пътят бил дълъг ( не, че вече не бях вървяла достатъчно - почти час и половина ), вече било късно, щяло да се стъмни, нямало да стигна на време. Предложи ми да разгледам селото и да тръгна обратно към гарата, за да се прибера във Варна. Категорично отказах, но му благодарих и слязох по стълбите, които водеха към селото.
Виждах целта си, която бе по-близо от преди и това не ми даваше мира. Не исках да се отказвам, а бях дошла, за да се кача. Тук споделям, че мястото, на което исках да отида е горе в ляво - един висок хълм с бяла скала на него.
Разгледах, до колкото мога селото. Отбих се в близкото магазинче, взех си нещо за пиене и попитах магазинерката кой е пътя за хълма, Жената веднага ме упъти и потеглих с туптящо сърце.
Стигнах до оказаното място, преминах през чешмичката и се запътих по осеяната пътека с есенни цветя и гора от клони, които сякаш оформяха пътека-мост, по който да вървя, за да стигна. Срещнах един възрастен човек и едно момче, които също ми казаха, че пътя е дълъг и, че няма да стигна на време и е по-добре да се връщам, но аз не ги чух, аз продължих да вървя нагоре! Не спирах да се усмихвам и да се доближавам до целта си. Всичко вътре в мен бушуваше и също като мен, бе нетърпеливо да стигне. Когато се изкачих не знаех още какво се случва, имах още път да извървя, за да стигна. Запъхтяна, но усмихната, аз не се спрях.
Накрая се изкачих, стигнах до мястото и слънцето все още грееше на небето, лъчите му още светеха в очите ми, небето още беше светло и синьо. Озовах се някъде, където не знаех, че ще бъда. Не знаех какво ще намеря и какво ще видя. Но останах без думи.
Бях на върха и пред очите ми се стовари гледка, която не си бях мислила, че ще видя и почувствам. Вятърът беше студен и силен, но аз не го усещах, не ми пречеше. Нищо не можеше да попречи на моментът затихнал в сърцето ми. Пулсът ми ставаше все по-забързан с приближаването ми. Видях гледка, която изпълни душата ми. Преродих се и оставих на цялата природа да ме залее с енергията си.
Видях разцепената скала и приближих към нея. Стълбите, които се разкриха пред очите ми ме накара да застина на място за миг.
Веднага се втурнах надолу, за да видя до къде водят. Вятърът се блъскаше в лицето ми и преминаваше през тялото ми. Не се притесних и за момент. Гледката беше безумна. Останах без думи. Исках да стоя там с часове и просто да стоя и да се възхищавам на майката природа. На всичко това, което ни заобикаля и нямаме очи да видим, нито да усетим или да позволим да ни докосне. Нищо не може да се сравни със силата, която може да ти донесе един толкова малък миг, но да остане в безкрая. Прекланям се!
В края на стълбите имаше малка тераса, която ти разкриваше едно богатство. БЪЛГАРИЯ!
Но нека не забравяме, че времето вече вървеше срещу мен. Върнах се обратно и се огледах около себе си за последно, преди да тръгна. Разперих ръце и позволих на всичко, което може да се влее в мен. Отворих очи и с всички сили започнах да викам. Изкарах всичко, което беше вътре в мен и го върнах на вселената. Всяка една негативна емоция, всяко едно колебание, всеки един страх - върнах ги по местата ми, разляха се около мен като есенна роса.
Слънцето вече залязваше и с бързи крачки се запъти по обратния път. По пътеката си тананиках песни и подскачах, като малко дете. Започна да се стъмва, но това не ме притесни. Пътеката свърши и за втори път разбрах, че съм се загубила, защото това не беше мястото, от което бях тръгнала. Запазих самообладание и бързо открих верния път. Слязох в селото, отново влязох в същият магазин ( за мое щастие работеше ), купих си нещо за пиене и помолих жената да ми обясни как да стигна до гарата. Разбрах всичко, дори ми го нарисува и сигурна в себе си тръгнах по указанията. Навън вече беше тъмно и доста студено, но аз вярвах, че знам къде отивам. Пообиколих, вървях по пътя, по който ми бе казано, но стигнах до задънена улица. Нямаше никой навън, навсякъде беше тъмно и аз си светих с фенерчето от телефона ми, който почти нямаше батерия. Реших, че е време да потърся помощ от джипиеса ( моментът, в който технологиите помагат ). Но ... нямах локация, не знаех къде се намирам и интернет също не можеше да ми каже. Неможеше да ми покаже как да стигна до гарата. Най-близката локация ми показваше 10мин с кола. Казах си, че цял ден вървя и това няма да ме спре да стигна пеша до там, въпреки, че не знаех къде отивам.
Това беше третият път, в който се загубих за един ден, но вече беше тъмно и аз се притесних. Вървях и не спирах да светя с телефона си. Вече ставаше късно. Покрай мен минаваха коли, а аз вървях където ми видях очите. Това беше моментът, в който започнах да се моля. Молих се на глас. Вървях и чувах зачестеното си дишане. Крачките ми започнаха да стават все по-бързи, а тялото ми започна да трепери. Никъде около мен нямаше светлина или жива душа. За щастие малко по-напред чух гласове и веднага се отправих натам. Срещнах двама възрастни, които бяха така учтиви да ми кажат, че съм в грешната посока и веднага ми помогнаха да намеря пътя. Единият тръгна с мен и ме закара до гарата. Там разбрах, че съм си изпуснала влака с по-малко от 3 минути и трябва да чакам два часа и половина до следващият. На гарата нямаше магазин, нямаше къде да се отиде. Седнах на една пейка и зачаках влака си. Искаше ми се времето да мине по-бързо или поне да не ми е толкова студено. Вече нямах батерия и бях на непознато място съвсем сама. Видях една отворена врата. В стаята имаше една пейка и лампата светеше. Влязох вътре и затворих вратата. Отворих книгата си и се зачетох. Едно малко коте прекъсна мислите ми и се излегна върху мен. Мъркаше и не спираше да се умилква в мен.
Почетох още малко и неусетно съм заспала. Един човек ме събуди и ми каза, че влака ми идва. С нетърпение изчаках да се кача и да си намеря място във влака. Бях толкова щастлива. Нямах търпение да се върна.
Не бих върнала нито една минута от преживяването, което получих през този ден. За нищо не съжалявам. Картините все още са пред очите ми. Енергията още ме залива. Чувствам се жива!
Идва момент в живота на човек, в който се пита къде съм, на къде вървя, кой съм, защо съм тук, какво съм постигнал. Това беше моят момент. Аз намерих отговорите, които търсих и знам, че не целта, а пътуването е важно. И ще се радвам ако всеки един от нас намери този малък момент в деня си, в който разбере смисъла на съществуването си, изправи се срещу него и продължи напред.
.
Борислава Сюжетна
Този коментар бе премахнат от автора.
ОтговорИзтриванеKrasivo :)
ОтговорИзтриване