Нов ден. Скучен ден. Скучно ми е. Вътре е скучно. Навън е скучно. Времето е скучно. Хората са скучни. Светът е скучен. Всичко ли е скучно? Какво ми става, та аз не съм скучна! Нека погледна нещата по-обширно... Всъщност времето е далеч по-приятно - тъкмо за разходка. Има толкова много красиви места, на които човек може да се разхожда и да се наслаждава на уникалното, приятно усещане на природата. Да докоснеш всичко абстрактно и да го усетиш душевно. Смятам, че мога да се разходя.
Какво по-хубаво от една градина. Разхождам се в парка. Навсякъде е тихо, спокойно. Хората все още не са усетили топлината на времето. Не са усетили, че могат да усетят живота, който тъкмо се разгръща.
Тревата ме вика. Виждам я зелена, вековно зелена. Посреща ме и аз я посрещам с усмивка до небето. Засилвам се към нея така сякаш искам да скоча, да падна в нея така сякаш е един огромен пухкав бял облак, който ме погълва цялата. Вече съм по гръб и усещам цялата току-що узряла трева по гърба си, ръцете, краката, навсякъде я усещам. А тя ме прегръща с цялата си безпомощност, а небето ме гледа отгоре и ми се смее.
Сега е моментът, в който мога да усетя всяка една дума от книгата, която е до ръката ми. Чувствам се, до като лежа в тревата, толкова всесилна, могъща, изпълнена с енергия. Цялата природа ми дава тази енергия. Целият живот в нея се влива в мен. Защо хората не го усещат? Къде са хората. Не, не съм скучна и времето не е скучно. Животът не е скучен. Хората, ние хората сме станали скучни. Забравили да усещаме, да се вглеждаме в малките неща, да ги усещаме, да ги разбираме, да ги искаме, да ги правим, да ги даваме, да се раздаваме. Забравили сме. Забравили сме не само да го правим - забравили сме и себе си. Забравили сме ние самите да искаме да живеем, да се чувстваме ... да се чувстваме истински.
Дори и когато се издигна и поляната е вече зад гърба ми, книгата- в раницата, усещам всичко, което изпитах до този момент. Не мога да спра да мечтая, и да искам - не мога. Сега е моментът, в който живея, всеки един ден. Сега трябва! Сега трябва да бъдем и пребъдем. Не утре. Не вчера. Днес! Моментът е днес, истината е в днешният ден, в целите, в мечтите, в желанията. Във всичко, което искаме да бъдем.

И отварям очи. Аз съм пред прозореца, осъзнавайки, че всичко това, което видях и почувствах е било в мислите ми. Отпивам от чашата чай, стояща до мен, осъзнавам, че няма невъзможни неща, че реалното всъщност е заблуда, а може би заблудата всъщност е реалност и разбирам, колко малък е света. Разбирам, колко много можем, и колко много можем да постигнем с малко стига да променим себе си.

Сложих си днес една много елегантна моя риза, която от много време не бях обличала и се чувствам страхотно. Не знам защо, но ме зареди с огромна положителна енергия. Изключително спокойно ми е настроението. Оглеждам се около себе си и виждам как цветове започват да се сливат пред очите ми, а слънчевите лъчи предизвикаха свиването на зениците ми. Поредната отпита глътка бира, разбира се "Загорка" ( тук не е нужно да се прави онази кратка и възмутителна пауза относно различните вкусове на хората ), се изля в гърлото ми докато осъзнавах, че почти привършвам поредната чаша. Грях ми е, знам си го, ама много я обичам тая бира. Всъщност обичам много бирата. Едно питие, ако мога така да я назова, без което да си призная май не мога. Така ми се услажда на душичката. Стига толкова за това! Пак се замечтах.
Да се върна на ризата, че за нея тръгнах да пиша. Нищо абстрактно. Никак душевно. Някак без чувства. Ама пък си ме накара да си се почувствам сякаш по-добре. Може пък и да греша и мозъкът ми пак да е превключил на собствена честота, която трудно успявам да уловя и прекъсна навреме. Не ме боли, когато съм в тези моменти, както виждате никак зле не ми е настроението, ама пък не ми се иска само с тая честота да се движа. Кога забравих, че и без това невинно, безценно, случайно превключване душата ми може да се чувства добре. Реших да взема инициативата в свои ръце и сама да взема решение радио ли да ми се върти в главата или едно кълбо от искрящи енергийни честоти. Второто ми звучи по-вълнуващо, пък и да си призная и по-живо, а на мене ми се живее.
Ще ставам, че си погледнах чашата и ми се струва прежадняла от известно време, а на мен устата ми е пресъхнал кладенец. Бягам да се наслаждавам на момента си аз. Съветвам ви и вие да се насладите на вашия.